Ден на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България

Уважаеми госпожи и господа,

Уведомяваме Ви, че на 2 юни 2019 г. Регионалният инспекторат по образованието  – София-град и Столична община организират проекта „В пантеона на Свободата“. Замисълът на инициативата е да се даде възможност на учениците от софийските училища да дадат израз на преклонението пред величието на възрожденците – просветители и революционери, като в Деня на Ботев и на загиналите за свободата на България прочетат стиховете на поетите Христо Ботев и Иван Вазов, дали началото на българския Пантеон на героите. 

Четенето ще се осъществи на 02.06.2019 г., неделя, между 10:30 и 12:30 ч. от ученици от столичните училища едновременно в пространството пред и около паметника на Васил Левски на бул. „Васил Левски“ и пред и около гроба на Иван Вазов на ул. „Московска“. При техническа възможност ще се осъществи излъчване онлайн по интернет с цел приобщаване на всички наши сънародници.

Учениците, учителите и родителите от българските училища в чужбина могат да проследят он лайн тази инициатива и да бъдат съпричастни.

Изпращаме Ви двата линка за излъчването на събитието на живо

В Пантеона на Свободата – литературно четене на гроба на Иван Вазовyoutu.be

https://youtu.be/szoBX8koO4k

В Пантеона на Свободата – литературно четене на паметника на Васил Левскиyoutu.b

Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена;
очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жетварка пее нейде в полето,
и кръвта още по силно тече!

Жетва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят…

Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят в трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже –
и той я гледа – мила, засмена!

„Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата,
аз искам, сестро, тук да загина!“

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!